Сега отново съм сама. И пак съм между четири стени. И ликът му отново излиза пред очите ми. Припознавам го във всеки, не отричам. И го сънувам често. И винаги сънувам как ми се обажда. Сигурно, защото иска да започнем отново „по приятелски”. И аз отново бих вдигнала слушалката. Защото я няма болката, защото проклетницата вътре в мен навярно завинаги умря. Успя да я убие времето, погребаха я хората, които и обещаваха вечност. Така и не дочака своята половина, но умря със спомена за нея. И аз я помня. Помня очите, допирът, парфюмът и.  Помня обидите и недоверието, и счупените стъкла, сега разтрошени до неузнаваемост. Все едно не е било, а беше.  Не знам кога ще спра да се порязвам на тях, дали ще позволя на прахосмукачката да ги засмуче. Знам само, че обичах и затова кървяха ръцете ми при всеки опит да подредя пъзела. Знам само, че загубих живеца си, че нищо не може да ме накара да се засмея истински, че никой не може да ми върне усмивката  и щастието в истинските им форми. И онова, което най-много знам, е че това беше първият и последен път, в който обичам така.

***

Всъщност ти знаеш ли как плаче всяка вечер  една жена? А как пие всяка вечер един мъж и пуши цигара след цигара? Знаеш ли в какво се крие смисълът на действията им? Не знаеш, защото няма такъв. Има само причина и тя е болка,тя е самота, тя е духовна нищета. А смисълът се  крие в една голяма, истинска любов, от онези, за които пишат в книгите; от онези с нещастливия край. На моменти трагична, на моменти себична, но изцяло обсебваща и разтърсваща. За такава любов трудно се говори и невъзможно се пише. Защото ти събираш всяко едно парче от вече счупения пъзел, опитваш се да го поставиш на мястото му, да попълниш пукнатините, но не успяваш. Казваш си: „Ще успея, ще го обичам пак по същия начин, ще бъдем отново заедно, ще бъдем пак щастливи. Трябва да има още една възможност за нас, трябва да можем да поправим случилото се, да залепим чашата, да напълним отново вазата с вода, да зашием полупарцалената дреха. Трябва … Трябва … Трябва…”

Но колкото и да се опитваш, вече нищо няма да е същото. От счупената чаша изтече като вино любовта ви, в пресушената ваза вече не виреят уважението и доверието ви, а скъсаните дрехи в гардероба ви, тоест вашите души, не са нищо повече от едни парцали, стояли под дъжд и слънце с месеци на простора ви. Как очакваш тази дреха да става отново за обличане? Не виждаш ли окаяното и състояние? Я сега погледни навътре в себе си и кажи, не се ли чувстваш по същия начин? Не те ли валя толкова месеци дъжд от  тъга,липси, самоти? Не се ли гърчеше под изгарящите обиди, преглъщания, недоверия? Колкото пъти искаше да ти дадат чаша с доверие и как ти поднасяха отрова от гняв и ревност?  Бедната, окаяната ти…

 

„ Един-едничък грях имам и той е, че обичах до пълна разруха. Не беше тази обич обикновена,нито лесна, нито временна. Загнезди се като чума по тялото ми, проби костта ми и се добра до сърцето ми. Не зная как оцелях. Но зная през какво преминах. Имах странния късмет да срещна духовната си половината, затова и мигновено се влюбих. Обичах споделено кратко. После останах сама с любовта си. Дълго време живях с нея без да и взимам наем. Проклетницата ме накара да зарежа приятелите си, да се откажа от бъдещето си, да жертвам всичко в нейно име. Обеща ми, че ще върне другата половина, че ще ме направи отново цяла. И аз, понеже толкоз много се надявах, и повярвах. Примирих се дори със запора, който ми наложи. Не излизах, стоях сама между четири бели стени и размишлявах. Размишлявах много, но така и не се научих как да продължа. Очаквах с нетърпение звъна на телефона, за да чуя гласа на човека, с когото се бях разделила, но когото така и не бях преживяла.  Той, горкият, избяга на хиляди километри, но също не успя да ме преглътне.  И аз като него му бях оставила черна следа, от която бликаше кръв всеки път, когато се сети за мен. Опитахме да продължим  „приятелски”, но двама човека, които истински се обичат, няма как да бъдат приятели. Не е възможно. Приятелството си е приятелство. Любовта-любов. Опитахме… Събрахме парчетата от раздялата, преглътнахме обидите, забравихме съмненията, казахме си: „ти си човекът!” и тръгнахме да строим дом. Но нещеш ли, основите пак рухнаха  и този път шумът беше страшен, преливащо зловещ. Свих се отново в хралупата си, а той излетя. Проклетата проказа вътре в мен обаче  отново не се уплаши. Явно и неговата също, защото след време отново започнахме да се чуваме „по приятелски”.  Същият напън. Отново фасада, този път по-здрава, мащабна - съвкупност от безброй мечти за общо бъдеще, любовни страсти, очаквания. И всичко това отново за едно нищо.” Домът ни се ставари на главите ни и ни погреба. Не останаха следи от нас. Нито от мен. За него този път не знам. Някой казаха, че се измъкнал невредим и отново заминал. Не се опитал даже да ме потърси из и под руините. Именно така настъпи душевният ми апокалипсис. Това беше ядрената бомба, която уби всяка форма на живот в мен.Извадиха ме собствените ми демони, които след месеци разкопки из отломките на миналото успяха да намерят малки частици от мен, с които да ме закърпят и да "ставам" за живеене.
Днес аз просто съществувам, не живея. Защото онази проклетница, любовта ми, завлече в ада и душата ми."